Тече реката на живота в бетонирано корито,
влачи времето из тиня, да достигне робско сито.
На брега и алчен бей, рие жадно без насита,
дири да пресее той, време чуждо за засита.
Чужди камъни да вади, да трупа в своята градина,
пирамида да направи, помен за съдба щастлива.
Но и нея ще измие времето - този малък, златен кът
и през купчините камъни, реката ще намери път.
© Александър Митков All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
