Така ли е редно?
Пак осъмнах – в душата с камбани,
цяла нощ гоних лунни химери,
та дано път към мен не намери,
тъжен стих. И реши да остане.
Пак сърцето с лъжи го приспивах
и превръщах душата си в гумно,
как не се умори и не клюмна?
Ала как ли се спи, сред коприва?
До разсъмване, чак до последно,
аз предях ги – листенца парливи,
за наметката – да ми отива.
До петите. Така ли е редно?
После в розово светна всемира
и с избодени, тръпнещи пръсти,
в мен поета се трижди прекръсти,
лудост спи ли? Не спи и не спира.
Чаша обич росата събра ми,
и изплакна душата от болки.
Ще живея ли още? И колко?
Много дълго– без ваште забрани
https://youtu.be/GJ_1JC1erAE
© Надежда Ангелова All rights reserved.
