Така ли е редно?
Пак осъмнах – в душата с камбани,
цяла нощ гоних лунни химери,
та дано път към мен не намери,
тъжен стих. И реши да остане.
Пак сърцето с лъжи го приспивах
и превръщах душата си в гумно,
как не се умори и не клюмна?
Ала как ли се спи, сред коприва?
До разсъмване, чак до последно,
аз предях ги – листенца парливи,
за наметката – да ми отива.
До петите. Така ли е редно?
После в розово светна всемира
и с избодени, тръпнещи пръсти,
в мен поета се трижди прекръсти,
лудост спи ли? Не спи и не спира.
Чаша обич росата събра ми,
и изплакна душата от болки.
Ще живея ли още? И колко?
Много дълго– без ваште забрани
https://youtu.be/GJ_1JC1erAE
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Вале!
-
Как можах да не го позная? Камбаната ме заблуди. Тръби са били и барабани. И това, че проси и моли. Той издава заповеди! А знаеш ли кога ще признае, че е стара досада, а камо ли импотент?
-
От името на Стария полковник е - познат герой.
-
Гумно ли, ами просто там се вършее, Дари. Ох, сенсей, хубав стих, много хубав, но... Знаеш.
-
Монолог на баласта хипохондричен
/контра на хубавото стихотворение/
Пак осъмнах...в душата с камбани
просех утрото ново да видя.
Пак сърцето с лъжи го приспивах,
с хапчета едри и капки в потоци.
До разсъмване чак, до последно,
просех денят да завърша.
После зает съм - отново да моля
за събуждане в евентуалната утрин...
За какво ли? Не знам.
Да живея - дишам, преглъщам,
зяпам народа -
импотент в публичен дом,
това е съдбата ми...
Ама не ми се мре, бе хора!
Щото тогава... Кой ще ме помни?
И защо ли?
Пък сега съм прекрасна досада -
мрънкам, изисквам, разправям
истории, дето ги няма,
ум на кило давам...
Ама защо ли? Пак???
Тъй че - живея!
И кво от това?
А2
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
