Така ми липсва онзи поглед,
със който
загребваш цялата ми същност,
в безкрая леко я разпръсваш
и после в шепа нежност
ми я връщаш.
Така ми липсва онзи миг,
миг, в който
времето без глас притихва,
светът безмълвно се усмихва,
и става тихо, тихо, тихо...
И нищо, че сега ги няма
ни погледа,
ни онзи миг вълшебен,
със спомена за тях ще съм богата
със мен ще са до моя дъх последен,
дори и след това,
когато
далеч ще бъда вече от земята.
© Татяна Борисова All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
