Такава си ме взел
В утъпканите делници, разминати,
сме заедно, но някак сме си чужди.
И сред звездите търся пак причината,
да те обичам искрено, без нужда.
И от ярема ни, боли ме рамото.
Ти казваш, вече старостта върти ме.
Напомня, че не съм умряла, само то,
а аз кръщавам вятър с твойто име.
Такава си ме взел – съдба, обричане,
в главата ми – вселени и комети.
Не лъгах, че съм лесна, за обичане,
но пее ми душата и ти свети.
Когато се изтърка и оръфа се
тетрадката ми с обичта преляла,
щурец цигулка вади, от калъфа си
и пее тихо, тъжно, на раздяла.
А нощем, погледни Луната, бледната,
ще видиш мен и вятър ще заплаче,
за любовта ни – първата, последната...
А аз ще съм, сред звездните косачи...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
