Татко, татенце....
Без тебе пораснах като кораб без платна
и все вятъра в далекото търсех самичка.
Не разбирах, че всъщност търсила съм теб
като дърво без корен, като огън без искричка.
Цял живот живяла съм като с половин душа...
без да съм разбирала, че плакала е тя навътре.
Но, знаеш ли, аз винаги те чаках на брега
и вярвах, че ще дойдеш, и ще ме прегърнеш.
Прегърна ни със теб една така жестока гавра
в края на живота ни, когато се видяхме...
От тогава аз не съм човек! Не съм! И страдам!
… заради лоши хора, години с тебе пропиляхме.
Аз не искам тази ми ти, Божията Справедливост
да остави ни едно детенце, да порасне без баща.
Искам за виновните, Боже, човешката милост
както са раздели, така със теб да ни съберат.
© Анахид Демирова All rights reserved.
