Тази която....
Осъждаш устните ѝ без да знаеш,
безмълвни, как крещят в нощта..
В червените нюанси, молят Бог да
я избави от черна нощ и самота...
И дъжд когато тихо капе
по нейните клепачи сутринта,
събужда бедното сираче
на прага свило своята снага.
Осъждаш силуета ѝ напразно,
прибира се сама във тъмен час.
По раменете ѝ дори не трепват,
раните порязани с елмаз.
И лунните сълзи когато я докосват,
червените ѝ устни се превръщат в белота.
И твоите слова се губят по паважа
от леден страх и суета...
Тя знае тайните, които пазиш
и болката ти скрита в есенна мъгла.
Докосва нежно или си отива
безмълвна, както си я пожела....
автор: Моник Валерѝ
дата: 19/09/2018 г.
© Моника Стойчева All rights reserved.
