Теб и теб
Вятърът е
в теб
си...
Дето влиза в тишината и мълчи,
гали недоспалите очи на самотата,
изгаря в огъня съня,
оживява в болката.
Смита зад вратата
забравените думи,
постила легло,
за един -
замръзнал вишнев цвят.
И целува захвърлена подкова
без посока,
хвърля златни сенки
след очите си.
Обладава празното между
теб и теб...
Гали с устни болката,
шепне тайни
неказани никога...
Умира на части
между теб и теб,
в безкрайни пространства -
тишина,
вятъра,
до дъжда...
Започнал отникъде
и нищото...
Вплел в сълзите си дъга
несънувана,
с аромат на бренди и страст,
доказано ничии,
доказано нечии...
Стихва в полета от чакане
рисува в капките себе си.
Чакаш ли ме?
Не мога!
Боли...
P. S. Това написах с най-невероятния човек, когото съм срещала! Голяма част от стиховете тук са негови, много малка - мои. Това се случи тази нощ, докато търсихме вятъра, острова и бунгалото. Не казвам името му, защото искам това да е моята тайна, която ще ме следва, докато прекосявам този живот... Между теб и теб!
© Росица Илиева All rights reserved.
