Теменуги
Бавно и полека
се отцежда сънят
от заспалите тухлени къщи.
Между миглите – сутрин,
между нас е дъждът.
Нахлузвам лилавата блуза.
Две очи портокалови
ме бодат с нетърпение.
Гладен е. Жаден е. Чака.
Дългокотести стъпчици,
синьо умилкване,
чадърът мълчи ураганно.
Бавно и полека
изпълзява отвсякъде
юлската дюлена жега.
Мъкне лято под мишници.
Срещите кратки са,
а кафето – измито, сладникаво.
Бързам, светът ме притиска.
Целуни ме дълбоко и после
не се обаждай няколко седмици.
Така съм привикнала.
Така е по-лесно.
Защо да разваляме навика?
Бавно и полека
разкопчава денят
хоризонта оранжево-розов.
Буреносните облаци
точат графитени зъби,
налитат на сухо и топло.
Приютявам те в поглед,
не тършувай надолу.
Мърка часовникът в кухнята.
Всичко ценно е взето,
остана само сърцето.
Разпиляват се в мен теменуги.
© Пепър Формаджи All rights reserved.
