Терасени мисли
Терасите - стратегическо място, където
частица от града се простира на длан,
и предсказуем, до болка се повтаря сюжетът,
а преди да се случи,… вече го знам.
Денят преди седем вече е буден.
В прозорците се оглежда, в дъждовните локви.
Презглава хуква недоспал или влюбен,
от минутите подгонен във всички посоки.
С хиляда и двеста лица, все различни.
С раница, с токчета, в костюм или дънки.
Тъжни, усмихнати, разсеяни, симпатични…
Оживява за кратко и… после отдъхва –
под ореха той, аз – на свойта тераса.
Следвам сюжета без думи написан…
След десет ще мине клошарят брадясал.
Въпрос на оцеляване, в буквалния смисъл!
Ще разтегне усмивка с беззъба уста.
Ще нахрани с коричка първо кутрето.
Сърца̀т е, си мисля - свойта храна
от контейнера дели с душичката клета.
Вклинени в грижите всекидневни едва ли,
от висотата на терасите, между прането,
сме се замисляли, че няма по-печално
от избора… без чувство да тупти сърцето.
© Даниела Виткова All rights reserved.
