Тетрадката на времето
Душата си събрах в една тетрадка,
годините белязах, стих след стих.
Радостта ми беше тиха, кратка,
а тъгата в строфи въплътих.
Разлиствам я и спомени се вдигат,
като мъгла над утринно море.
Очите ми от нежност премигват,
сълза запълва празното поле.
С черни букви шепне тишината,
че всичко що е истинско боли.
И в този свят, изписан с обич свята,
сърцето между листите тупти.
И ти си там, сред думите останал,
мой тайнствен, неизговорен миг.
Във шепот на мастило разпилян си,
в стих, затихнал преди своя вик.
И няма те – и всичко те разказва:
разлистен вятър, сянка по стената,
Незримо твой е всеки миг, когато
светът мълчи… и диша тишината!
© Миночка Митева All rights reserved.
