Безуспешни са всички познати на волята методи
да утихна за миг.
И прокъсват се в тъмното струните
в своя опит последен да опънат до тебе душа.
Но далеч си, не мога да премина по пътя пеша.
И без топлия допир на устни тъмнят нецелунати
двете бенчици светли, огрели свенливо вратлето ти.
Кратковечните бягства от човешки следи и понятия
те отвеждат към свят,
който има единствен значение.
Безграничен покой от гръдта му неземна струи,
милостиво разтваря страхове, тъмнини и вини.
Заличава и мен. И издишваш докрай с облекчение
всеки спомен за женски коси, рамене и обятия.
Нека бъде така. Най-далечното, всъщност най-близко е.
Най-доброто за друг
е навярно най-трудно приемано.
Но те срещнах и знам, че ненужното само умира.
Ти бъди светлинка в животворната длан на всемира.
Аз ще тупна без дъх в непотребната поща на времето
Без клеймо и надежда. Но знай, че съм там. До поискване.
април 2013
© Милена Белчева All rights reserved.