Ти ли си?
Ти ли си Щастие? Ти ли почука?
Ти ли се сети за мен?
Аз седя и те чакам все тука,
в моя ден уморен.
Не, отново е тази старуха
дрипава, грозна и зла.
Грижата пак почука
на моята разбита врата.
Тя ми разказва умилно
как Щастие ти летиш,
как пееш и тропаш силно,
как другите в мъка тешиш.
Ела, заповядай, приготвих ти чая
в стар самовар от сребърен цвят.
Дори подредих и тъжната стая,
която е моят разхвърлен свят.
Но ти не ще дойдеш сред мрачни покои.
Звездите не слизат от лунния свят.
Звездите ще бъдат винаги мои.
Звездите на мъка и черния цвят.
© Мария Чомакова All rights reserved.
