Ти ли, време, дома до къщурка смали?
Зеленее в очите ми мека тревата
и иглика на припека дръзко цъфти.
Старо куче пролайва, до болка позната,
сянка майчина... Босите детски пети.
Сред тревата се крие коприва и пари,
а росата разхлажда пламтящи нозе.
Тези спомени детски са толкова стари.
Ти ли, ветре, хвърчилото синьо ми взе?
Изпокъса ми старата шапка – от вестник.
Ти ли, време дома до къщурка смали?
Обещаваха книгите друми чудесни,
щом порасна. Пораснах, а те са били,
само тези, които ме връщат при мама
като малко дете, с две огромни очи.
И не искам да бъда голяма! И няма!
В майчин скут даже времето спряло мълчи.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
...Много е хубаво Наде!