Ти от кога харесваш вещици
Не беше сън след жаден ден
и кротка като сянка вечер -
от дъжд по-истинска дойде,
еднакво близка и далечна.
По ъглите растеше смях
и се топеше в жарки шепоти.
Напук на мъжкия ти страх,
че ще пребори световете ти
запали всичките луни
на натежалите небета
и под последното се скри,
за да я носиш във сърцето.
И кипна виното във чашите,
нощта се оцвети в рубинено.
Развърза ветровете прашни,
наметна ги. И си отиде.
Примигва пламък в пукащ ритъм
по омагьосаните свещници
и ми напомня да те питам:
ти от кога харесваш вещици?
© Христина Мачикян All rights reserved.
