Ти... ти...ти...
И вечер аз приличам ли на вятър?
Приличам ли на обич отминала?
Дали ме чакаш нейде сам и стар,
или аз бях една искра изстинала?
И там, далечен, колкото бе и преди,
аз пак съзирам твоята усмивка,
търсеща жарко слънце да я озари.
А ветрове вилняха под твоята завивка.
Не, нямам спомени за теб, мечти.
И къс от настояще даже нямам.
В мен остана само ти... ти... ти...
От всичко друго успявах да избягам.
А ти след мене не понечи. И за миг.
Остави ме. Но аз, от толкоз обич уморена,
забравих името ти, твоя глас и лик.
Завърнах се. И същата, и преродена.
В дома, в който ти не чакаш вече.
Надеждата оставил в друга стая.
Аз всъщност не бях ходила далече,
защо се бавих толкова – не зная...
© Даниела All rights reserved.
