Ти, ти, ти...
Ти, ти, ти... Една си, а си многолика,
ту тиха си, ту писък в черна буря.
Но винаги променяш мойто сиво
и цветно сетивата ми рисуваш.
Ти идваш непресторено сърдечна
със сутрешния бриз, за да погалиш -
понякога за цяла вечност,
понякога в галоп пребягваш.
Ти никога не тръгваш си напълно,
оставяш си открехнато сърцето,
застанала на автостоп на пътя,
любов една - почернена и светла.
Ти... Нееднозначният ми фанатизъм,
издигаш ме и пускаш ме безкрила.
Не съм фъртуна, нито чучулига,
снишаваш ме, дали ме би убила?...
Ти никога не ме попита искам ли,
ти никога не се показа цяла...
Днес болка си, а утре повик истински...
Но никога не си била пощада.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
