Тиха ярост
Не ще се върне нито миг,
дори да завъртим часовника на времето
и пясъкът да тръгне към небето,
а миналото към изконния ни вик
на чист живот от всеки грях...
Не ще се върне нито слънцето
и бурите не ще връхлитат пак
дори ядосани във моя дом...
Но живи.
И лястовичи пух във меки нощи,
и тъжната Луна,
разплакана от мъж,
разголил всяка част от нейната душа,
а после тръгнал
към деня на друга...
Непозната.
Не ще се върне тишината на съня,
донесъл нужната и липсваща любов...
От онзи мъж -
крадецът на душа,
убиец на Луната в полунощ,
несъществуващ нито тук
и нито в миналото -
непознат, но властен
и желан...
Рисуван дълги нощи със ранени устни,
по гърбавата тиха самота на бял чаршаф,
накъсан от ботушите на времето...
И тиха ярост на жена,
забравила да диша от любов,
с ръце във рани да преде
и да тъче килим за ...някой ден,
когато ти за нея си готов...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
