Тихо, през такт
От какво, от какво да се плашиш,
ти сърце? Вече всичко е път.
Зарежѝ полупразните чаши
и лъжите във виното. Кът,
са ти лудости светли, незнайни
малко тъжно си. Тихо, през такт
изтуптяваш ги своите тайни,
на луната... отново и пак.
С тебе заедно пихме ги двама,
сто горчилки, отрови безчет,
и повярвай – спасение няма,
или луд си, или си поет.
Ти си тази светулка, която,
все ме води... През тръни и пеш,
аз – любов – късно, циганско лято,
за което без жал да умреш.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
