Тишината на студа
Разпален студ по крехките комини,
обагрен в тъмнокеремиден цвят.
И свличащи се покривно лавини
по водостоците кристално спят.
А первазите отрупани са с преспи,
орхидеено искрящи в светъл фон,
а зад прозореца смразени пръсти
подават се от джоб в прогнил балтон.
И сякаш красотата леднозимна
не успява тук с лъчи да озари.
Няма огън, печка и камина.
Тишината в съд от студ гори.
Тя гостенка е тук от дълго време,
макар неканена, не си е отишла.
И напомня за тежкото сирашко бреме
да живееш без родителска ръка.
А през деня, когато никой няма
и младежът се труди за храна,
изяжда спомени от татко и от мама,
краде жестоко житейска топлина...
И вечер, когато севернякът свири,
под прозореца напукан без маджун,
тишината лее ледните клавири -
дълбоко впиващ се куршум.
На сутринта отново по своите пътеки
тръгваш, но тя пред теб върви.
Омагьосва те във скрежните вертепи
и лицето ти започва да кърви.
Ала кръвта на мъченик и сълзите тежки
замръзват в рубиненочервен кристал...
... и разбираш какво ти е отнела тишината,
на пламналия студ какво си дал.
Но няма мисъл, няма нито болка...!
Останал е без смисъл и дори труда...
... когато тишината е забила в теб висулка
ледена, със свойта жилеста ръка.
Полагаемото най-накрая е вземала.
Коварно отнела е желаната душа.
И заспива в тънкото надрано огледало,
закачено зад желязната врата.
Безлик инфаркт и студено изражение...,
... и пръсналото се на хиляди късчета сърце...
... и горещото житейско откровение...
Отразили се в изпитото лице!
Но душата знае накъде отива -
нагоре по пътеките, оставени в снега
от жертвите на бялата изящна зима;
Чакана от майка и баща.
А скоро ще е Рождество Христово
и ще утихне за кратичко снега.
Ала тя ще взема отново и отново
души – тишината, живееща в студа...
© Христо Стоянов All rights reserved.
