Топче в невидими ръце
Топче в невидими ръце
Критерият за днешните поети
отчита колко могат да броят.
А не доколко могат да прогледнат
през своето всевиждащо око.
Отмерва точно колко са послушни
и колко са сънуващи в съня
с гласа на всички други по света.
Но не световен мир целят за жалост.
Живеем в неподкупна свобода.
Но още по-виновна е вината.
И вместо лъч в безумно общество
му шият нови дрехи и намятат.
Че бедният - идилия-мечта е.
А лошият е нейде нависоко.
Страхливият е крайно безразличен.
Богатият е нечий идеал.
И тръпнат пак дали ще ги харесат.
Не късат днес критерия на злото.
Обшиват го с конец от фино злато
за тези с посинелите сърца.
Живеем в неподкупна свобода.
Критерият обаче е всевластен.
За бедните, безумните и зли
светът не търси в себе си вината.
Стъпчи го! Казва, и припява в транс:
„единствено съгласните ни чувстват“.
Но има нещо тъжно в лудостта,
която ражда даже аутисти.
Те! Думите. Крилата за едни,
за други са вериги позлатени.
Науката напред, напред върви,
но думите са в себе си вглъбени.
Старият им призив за война
все още има отклик у сърцата.
Мрази! Така вгнездено е в душата,
че днес „различни“ има, тук и там.
А всеки е различен по рождение.
Гладуващите молят за спасение.
Но всички сме еднакви днес, нали?
Мечтаем у дома да не вали
и все строим, строим, строим си сгради
без грам дървета живи покрай тях.
Доим, доим, доим въздушни крави
и гледаме различните в захлас.
Актьорите без сцена и без име.
Прекрасни са, страхотни са, нали?
За злото нека пак ги набедим,
че думите да дишат по-спокойно.
Виновник има. Другите да спят.
А болните, децата и цветята,
лошите и лудите, горите,
селата и пътеките лирични
все някъде в сърцата оцеляват.
Животните си имат имена,
но никой не желае да признае.
Живеем в неподкупна свобода.
Но стадото върви и то напред.
Не можем да лекуваме злината
и смърт пропива новите държави,
почти успешно счупили Земята.
Играчка е светът ни за едни.
Други се смълчават предвидливо.
Поетите са горди, че броят
безбройните акорди на красивото.
Започвай пак с романтика да кичиш
ужасното, наглед да не смъди -
бодеше ни очите отдалече.
Подай ни дрехи още, още грим.
Ковчегът е готов за всеки честен.
„Живя сред нас под много имена.
Учтив самотник? Може би. Досаден.
Все търсеше мистична светлина.“
Че слънцето си грее. Не вали.
Какво терзаело би днес поета?
За нас да пише, да ни весели.
Народ, държава, всеки.
Безумно е да иска да е прав,
когато покрай него е тълпата.
Не следва ли посоката им пак
ще бъде проснат бързо на земята.
Но тук и там пробива честността.
Съзира я детето на деня.
Умът забравя мрака - на секундата.
И после пак Земята се търкаля.
© Йоана All rights reserved.
