Топче в невидими ръце
Топче в невидими ръце
Критерият за днешните поети
отчита колко могат да броят.
А не доколко могат да прогледнат
през своето всевиждащо око.
Отмерва точно колко са послушни
и колко са сънуващи в съня
с гласа на всички други по света.
Но не световен мир целят за жалост.
Живеем в неподкупна свобода.
Но още по-виновна е вината.
И вместо лъч в безумно общество
му шият нови дрехи и намятат.
Че бедният - идилия-мечта е.
А лошият е нейде нависоко.
Страхливият е крайно безразличен.
Богатият е нечий идеал.
И тръпнат пак дали ще ги харесат.
Не късат днес критерия на злото.
Обшиват го с конец от фино злато
за тези с посинелите сърца.
Живеем в неподкупна свобода.
Критерият обаче е всевластен.
За бедните, безумните и зли
светът не търси в себе си вината.
Стъпчи го! Казва, и припява в транс:
„единствено съгласните ни чувстват“.
Но има нещо тъжно в лудостта,
която ражда даже аутисти.
Те! Думите. Крилата за едни,
за други са вериги позлатени.
Науката напред, напред върви,
но думите са в себе си вглъбени.
Старият им призив за война
все още има отклик у сърцата.
Мрази! Така вгнездено е в душата,
че днес „различни“ има, тук и там.
А всеки е различен по рождение.
Гладуващите молят за спасение.
Но всички сме еднакви днес, нали?
Мечтаем у дома да не вали
и все строим, строим, строим си сгради
без грам дървета живи покрай тях.
Доим, доим, доим въздушни крави
и гледаме различните в захлас.
Актьорите без сцена и без име.
Прекрасни са, страхотни са, нали?
За злото нека пак ги набедим,
че думите да дишат по-спокойно.
Виновник има. Другите да спят.
А болните, децата и цветята,
лошите и лудите, горите,
селата и пътеките лирични
все някъде в сърцата оцеляват.
Животните си имат имена,
но никой не желае да признае.
Живеем в неподкупна свобода.
Но стадото върви и то напред.
Не можем да лекуваме злината
и смърт пропива новите държави,
почти успешно счупили Земята.
Играчка е светът ни за едни.
Други се смълчават предвидливо.
Поетите са горди, че броят
безбройните акорди на красивото.
Започвай пак с романтика да кичиш
ужасното, наглед да не смъди -
бодеше ни очите отдалече.
Подай ни дрехи още, още грим.
Ковчегът е готов за всеки честен.
„Живя сред нас под много имена.
Учтив самотник? Може би. Досаден.
Все търсеше мистична светлина.“
Че слънцето си грее. Не вали.
Какво терзаело би днес поета?
За нас да пише, да ни весели.
Народ, държава, всеки.
Безумно е да иска да е прав,
когато покрай него е тълпата.
Не следва ли посоката им пак
ще бъде проснат бързо на земята.
Но тук и там пробива честността.
Съзира я детето на деня.
Умът забравя мрака - на секундата.
И после пак Земята се търкаля.
© Йоана All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Петър1, благодаря за споделеното! Това, че много е писано по една тема, не значи, че не бива и не може да се пише още.
-
Аз пък горе-долу схванах част от идеята, макар да не съм много умен. И съм съгласен. И ми се прииска да цитирам себе си, понеже бях писал нещо за поетите преди време (то кой ли не е писал на тая тема), но взех решение да се въздържа. Ей-тъй на, напук. 😊👍
-
Ida-L (Лидия), благодаря!
-
Добра картина ни предлагаш - една поема за нашето време.
-
palenka (Пепи), благодаря, че сподели тези интересни разсъждения!
-
Поетът е също част от стадото. Принадлежността към стадото е инстинкт за оцеляване. Само дето блее в друга тоналност.
И нека Поетът никога не забравя, че не всеки се вълнува и чете поезия. Да пише стихове - това не го прави по-различен, а само Оня е поет.
Поетът отразява своето отношение към околните и света, но не и същността му.
Колко творци (и поети, и художници, и музиканти) са създали прекрасни лирични, нежни и любовни творби, а са били най-обикновени пияници, параноици, насилници, шизофреници. -
генек (Георги Коновски), благодаря!
Dendu89 (Деница Гарелова), благодаря, че сподели! Никога не съм имала претенцията да пиша разбираемо. Щом не искаш обяснения, няма да давам
vega666 (Младен Мисана), благодаря! Много се радвам, че съм те развълнувала.
Нека денят ви утре е много хубав и вдъхновен! -
"Животът е сън и никой своя сън не избира...!" (Педро Калдерон /1600 - 1681/);
"Сън на сянка е човекът!" (Пиндар /починал 438г. пр.н.е./)
Привлече ме още заглавието ти, Йоана. Земното кълбо, разглеждано като мъничко топче в невидими РЪЦЕ! Мистично и интригуващо. За мен този твой поетичен текст е симбиоза между лирика, философска насоченост и акценти на гражданска поезия. Тоест нещо срещащо се крайно рядко. Какво броят поетите? Ретроспективно научаваме от самия ти стих: "безбройните акорди на красивото". Но някои не са те разбрали. В което не виждам нищо лошо. Всеки куплет е едно откровение и прозрение. "Който има очи, нека гледа"; "Който има уши, нека слуша". Макар че тук може да се гледа с уши и да се слуша с очи, стига да имаме дарба за това. Вълнуваш, Йоана и има с какво:
"Ковчегът е готов за всеки честен.
„Живя сред нас под много имена.
Учтив самотник? Може би. Досаден.
Все търсеше мистична светлина.“
...
Но тук и там пробива честността.
Съзира я детето на деня... -
Йоана, това е истинско предизвикателство за читателя, или поне за мен като читател. Не можах да разбера доста неща. Например кой критерий отмерва колко могат да броят. Нали са на мода свободните стихове и авторите им имат голям успех.
Конецът от фино злато ми допадна.
Вглъбените в себе си думи също не можах да ги разбера като метафора. Има едно разглеждане на поета, като човек извън тълпата или тъй нареченото стадо, което сигурно трябва да е глупаво(за стадото говоря). Но всеки в стадото си мисли, че другите са стадо, а той не е. Замисли ме. Четох го няколко пъти. Не го разбрах добре. Изгубих се в тези образи и ситуации. Не ти пиша, за да искам обяснение. Само споделям. -
Интелигентно!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
