Този каменен град, приютил самотата на всички...
На Ники Йохансен, моята мъдра приятелка
Този каменен град, приютил самотата на всички...
И – изцъклил неоново жълти, студени очи!
В град такъв – невъзможно е, моя Любов – да обичаш!
Само Камелия Кондова може... и в ад да твори!
... А ти топлиш нощта! И чертаеш Високи пътеки...
Невъзможни посоки чертаеш! И ниски стрехи...
И пресмяташ под нощната лампа съдбата на всеки!
А в креватчето детско, до теб – русо ангелче спи...
И пресмяташ стотинките – бели, студени монети –
да ти стигнат за наем, за хляб, за един Лунапарк...
В град такъв – невъзможно е, моя Любов – да засветиш.
Само улична лампа мъжди – над студения булевард...
А под нея се ронят снежинките – като утеха,
че - поне ще осъмне – по-бял, и невинен! - града...
Наметни самотата си – топла, изстрадана дреха,
и изтичай навън! – за цигари, за хляб, и вода...
После – слагай кафето да ври! Направи го горчиво!
И – наричай водата! – за щастие, дом, и уют...
Даже, мен ако питаш – сипи си и две чаши вино!
Не, че искаш да пиеш – а, просто така... За разкош!
Две налей, моя Вечна, и Свята. Наливай, наливай!
Ще ни стигне – да светим до Залеза – в стих, и сълза...
В този каменен град – няма начин да бъдеш щастлива!
Но, за някого... винаги можеш да бъдеш звезда.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
