На Ники Йохансен, моята мъдра приятелка
Този каменен град, приютил самотата на всички...
И – изцъклил неоново жълти, студени очи!
В град такъв – невъзможно е, моя Любов – да обичаш!
Само Камелия Кондова може... и в ад да твори!
... А ти топлиш нощта! И чертаеш Високи пътеки...
Невъзможни посоки чертаеш! И ниски стрехи...
И пресмяташ под нощната лампа съдбата на всеки!
А в креватчето детско, до теб – русо ангелче спи...
И пресмяташ стотинките – бели, студени монети –
да ти стигнат за наем, за хляб, за един Лунапарк...
В град такъв – невъзможно е, моя Любов – да засветиш. ...