Трамвай в небето
ТРАМВАЙ В НЕБЕТО
... красива – и така самотна, влетя в трамвайчето до мен
и във седалката се кротна като в замръзнал, стар леген,
отвън – уж, беше вече пролет, пък спеше Витоша в мъгли,
и – сякаш че криле след полет! – ти сгъна вейнати поли,
взе ватманчето да засуква във огледалцето мустак! –
и глътнах Главната си буква, а, уж, бях приказлив глупак,
така се бях вторачил в твоя – на сипеи надиплен, шал,
усетих нейде – след завоя, че спирката съм изтървал,
и се помолих – мили Боже, нали си милостив баща? –
стори така, че, ако може, да тръгне с мен? – докрай света,
речи ѝ, че ще я обичам? – до свършека на този свят,
за да не пукна сам и ничий, безгнезден – в Твоя необят,
красива – и така самотна, потънах в погледа ѝ тих –
Жената, дето ми се кротна завинаги – във моя стих.
© Валери Станков All rights reserved.
