Тревожно
Търся слънце, усмивка и миг,
в който истински с теб сме живели,
а животът ей тъй, сякаш напук
ни е скрил сред мъгли посивели.
И от ден до нощта път застилам
от искрици във мойте очи,
и се моля дано се намеря
по следите на твоите зеници.
Че стъмни се и тихо засипа
от небето дъждец от простуда.
Помежду ни и здрачът захлипа
и зави със сирена тревога...
Уж си мой, а съвсем си ми чужд.
Натежал ми на шията, камък.
Може би, по-малко ще ми горчи,
ако ти си далеч, моят залък.
Ала ти си до мен, но не виждаш
в мен звездичка, та дори и искра.
И да викам със глас, не ме чуваш,
затова не ти шепна дори... и мълча.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
