Триптих
Понякога…
… подобно на лагуна
прикривам в пазвата си оредели чувства
нозете ми са бялото на макове
докоснеш ли ги – ставам друга
за миг забравям че съм минало
и пак рисувам от звезди – пътеки
покривам с длани всяка искреност
за да зимува в мен навеки…
И някак недокосната се вплитам
в единственя порив да останеш
(дори не знам какъв е смисълът…)
… a може би е време да забравиш…
***
(а знам... че ще боли до скъсване...)
... и с всяка стъпка утрото
ще се прицелва все пò вляво
до кости ще разголва тишината
сънища в които ще сме цяло...
и теменугите ще тлеят под звездите
и ще рисуват каменни градини
a есенно ще стене вятърът
в косите ти с изгубени години...
безмълвие по устните ще срича
неказани от удари копнежи
ще спре дъждът по пясъка
и мислите ти с крясък ще отреже
и ще кърви до скъсване...
и все пò вляво спомени ще стича...
за утрини погубили очите ти
в мечтите на едно момиче...
***
(защото някак ще се случи...)
Ще потече денят измършавял от болка
все пò на запад – длани да прикрие
и сигурно ще стене сипкав вятър
по устните – дъха ти да изтрие...
И без да стихва ще танцува залез
в очите ми – избърсал всеки порив
и в тъмното ще стели тиха ласка
по мигове – пресипнали от обич...
Безлунна Есен ще краде до синьо
и ще гради по теб пустини
преди да се събудиш ще съм минало
погубило неслучени пъртини...
и песни ще разплита тишината
в гнездо от кал ще вплита бледи длани
ще завали дъждът – все тъй неканен
напук на всичките забрани...
И с всяка стъпка ще отеква утро
и ще звучи по пясъка с надежда
в ръждиви сенки ще бродира лято –
море в което не проглеждам...
Един ден просто ще се случи...
ще се събудиш от съня ми бавно
денят ще е отминал с вятъра
а там – отляво...
ще е празно ...
