Трябва!
Аз трябва да съм истински щастлив!
Щастлив единствено със Тебе!
Напук на хорските злини,
в оставащото малко време.
Защото мина половин живот,
или, защото досега съм страдал,
заради душѝ на жлъчни идиоти,
съм вечно в положение - засада...
Така, че този път не ще простя,
ако Ти на мен не ми се случиш.
Ще бъда лош до кръв и до смъртта,
като ранено, злобно, изгладняло куче!
На яд, през зъби ще проклинам,
че някой някога си позволявал,
от мойто имане да взима,
и после нищо да не дава!...
За Тебе всичко съм запазил!
Събрах си егото и суетата.
Преплюх сърцето си във пазвата,
и сложих края на тъгата!...
Да! Трябва да сме истински щастливи!
И някак си да устоим пред всеки, дръзнал -
да мрази туй що сляп е да не види,
от грозното в душата си, замръзнала...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
