Тръни
Не изрязвахме ли всяка суета до корен,
да се будим сутрин недължащи нищо?
Беше ли, от някой друг, грехът неволно сторен
и преди да бъде даже и помислен?
Да ни купят чакат сребърниците на Юда.
Плаща ли се за души, от страх, които
и с пари дори не можеш да разбудиш?
И се плъзгат из градината бодлите,
под лозници, храсти и листа на рози,
вият се и лакомо протягат пръсти
все към прицела, единствено възможен.
Да си жив, достатъчно ли е присъствие?
Кошници изплитат за сърца, и капе гъста,
с всеки удар, кръв по този свят под наем.
Можем ли от страх да се изкупим, всъщност,
е въпросът... Стискаш зъби и това е?
А прелитат бързо огнените птици - дните,
точен брой за всеки, нощите броени...
Кой да бъдеш? Няма време и да питаш.
Само миг... и жалък опит дъх да вземеш.
Горе, някак, на хълма, да можем на колени
гологлави под звездите да осъмнем
и, преди пръстта очите ни да вземе,
да получим онзи чакан миг - без тръни.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
