Твърде късно е
Слънце беше и вода!
Въздух беше и земя!
Опора беше, в самота!
За очите - просто красота!
Сърцето ми, в ръцете си държеше,
ума ми по теб ехтеше.
Пламъкът ми и той за теб гореше,
обичта ми в обятията ти спеше.
Сега хем те мразя, хем обичам,
уж седя, а все към тебе тичам.
Сляп съм и пак те виждам.
Учтив съм, а не спрях да се обиждам!
Но вече твърде късно е,
рано е за спомени.
Съзнанието вече мръсно е
от толкоз чисти помисли.
От огъня ни само въглени стоят.
От реките слабо вадите текат.
На бурите едва чуе се екът.
А любовта ли? Нея срещна я смъртта!
© Христо Тодоров All rights reserved.
