Тя...
Тя...
Свещта догаря леко, бавно,
в сянката на свойта светлина.
И огънят прелива тихо, плавно,
в контраста на сивата стена.
Със сиво жълти сенки как играят,
отразили жестовете на две ръце.
И скриват в тихи, бледи силуети
изкривения образ на кръглото лице.
А газеникът стар, олющен,
на стената хлабаво подпрян,
осветява коридора почти порутен
и моя образ във вратата прикован.
А тя открехна се във скърцащ ритъм
и зад нея се показа силует суров.
Не успях дори за име да попитам,
пред мен бе гостенинът нов.
Със черна и протрита стара роба,
влачеща след себе си измокрен плащ.
Лице, изпито сякаш от отрова.
На ада като че ли беше страж.
Но това бе само отражение
на суровата, обречена на студ душа.
Разбуждаше моето въображение
лицето скрито на смъртта.
И тя свали качулката накрая,
покриваща катранените лъскави коси.
И бялото лице потънало в безкрая -
безкрайно ледените синкави очи.
За мене тя дошла е, знам,
да ме вземе, да ме отведе далече,
да ме пренесе в онова далечно там.
Погледът ми вече бе обречен.
Целувката бе бърза и ме вледени!
Не усетих нищо, а само тихичко заспах!
Свещта си продължи да догаря отстрани,
покриваше се восъкът със мътен прах.
© Христо Стоянов All rights reserved.
