Тя живееше самотна край селцето,

в схлупена къщурка на брега на морето.

Криеше лицето си в съня на нощта,

ръцете й докосваха безстрашно свещта.

Пламъкът бледен изгаряше кожата топъл,

но от девойката не изтръгваше вопъл.

Сълзите обливаха листа хартия

и размиваха написаната там магия.

Желаеше силно живот да има втори,

в него заклинанието да повтори.

Но свещта гаснеше бързо, дори зловещо.

Искаше да изрече момичето нещо,

но вятърът думите прекъсна

и нейната душа от тялото откъсна.

Понесе я надолу към вълните диви

и душата потегли през пътеки криви.

Усети момичето дъха си да спира.

Започна в гърдите й тих стон да напира.

Отвори очи и видя картина страшна -

буря, вълни, далече бе земята прашна.

Сърцето бие бързо, сълзите се стичат,

очите с уплаха през вълните надничат.

Иска девойката всичко да свърши вече

и мъката и болката да са далече.

Очите се затварят мътни за последно

и поема душата към тяло поредно,

за да търси щастие, споделени чувства.

Никой, че гине момичето, не почувства.

Вълните отнесоха я на бряг злощастен.

Момък млад се приближи уплашен, нещастен.

Докосна студените устни и избяга.

По лицето му хладна тръпка пробяга.

На фона на залеза меден, златен

се върна младежът - наследник на род знатен.

Понесе на гърба си тялото ледно.

Лицето му изглеждаше сухо и бледно.

Не очаквал бе той таз ужасна посока -

присъда зловеща от съдбата жестока.

Вълните понесоха плавно пъстри звуци,

блъскаха ги в скалите като кални буци.

На момичето душата плава с години.

Носеха я вълните сред страшни картини.

И звучи гласът й още, чувам го в нощта,

виждам лицето й, щом запаля свещта.

Пламъците изгарят пръстите чисти,

обгръщат сърцето ми с пламък лъчисти.

Сграбчват го и чакат да се сбъдне мечтата

на девойката, носена безспир от водата.

20.02.05