Тя
Тя ходеше премръзнала от нямане
за образа на мъж, пленил сърцето.
Бездънна бе душата – като ямата,
в която дълго търсеше ръцете му.
А спомена – поизбледнял и прашен,
покрит бе в плетеница от заблуди.
Погледна го
и много се изплаши,
но топъл бе, замислен и учуден.
Извади го,
в сърцето си погреба
сълзите на ужасната раздяла.
Не мислеше, че е така потребен -
но в самотата тя напипа... бялото.
И доизмисли старите събития,
и заличи петна полепнал ужас.
Откъсна си мечтите -
сред разбитите.
Но знаеше – живее сред илюзия.
Засвети нощем нейният прозорец
и стопли се премръзналото тяло.
Родиха блян забравените щори,
но знаеше – мираж бе той изцяло!
© Антоанета Иванова All rights reserved.
