Погледът ми е забит в земята мрачно,

главата ми гъмжи от мисли непрестанно.

Дъхът ми секва от време на време,

сърцето лудува, отдавна е спряло да пее.

До ушите ми достига смях и глъчка,

а вътре в мен гори единствено мъка.

В черно и бяло светът ми се мярка,

за мен не съществува цветната гама.

От крайност на крайност прескачам

осъзнавам го, не се понасям!

Водовъртежът в главата ми не престава,

върти ме, захвърля ме, не ми прощава.

Опитвам се глътка въздух да поема,

уви, задушавам се, оставам студена.