Веднъж протегнах аз ръка, докосвайки кристалната вода и образа ми в миг разби се на безбройни мънички стъкла. Не знам защо, но малко натъжих се и без да искам пророних аз сълза, която във стъклата пак разби се превърната във изворна вода. Исках всичко да забравя, исках образа да залича, но останах там до края, а исках силно да крещя... Реката, толкова спокойна, като стара мъдра госпожа, извиваше се сред гората, дарявайки с живот омайните цветя. Аз я гледах дълго време, седнала самотна на брега и исках всичко да изчезне в бездната на моята тъгa. Слушах глухият и плясък във крайбрежните скали и тайничко аз пак мечтах си, че всичко ще се промени. Но, уви, аз там седях си, безсилна дори и на това - да се зарадвам на живота и на прекрасната река.