Тъжно време
Болката в очите сякаш беше поробила небето,
с тих поклон тъжеше времето.
Ни слънце сушеше с парещи лъчи сълзите,
ни дъжд с тях се сливаше и нежно заличаваше.
Вятър отвяваше шапките и паяжините,
живеещи между закачалките на черните рокли.
Румените бузи - платна бели, а белите рози - черни,
сбогуването с навика преобразява дните, душите.
Навсякъде тишината бавно се разстилаше,
дори душичката в креватчето сладко спеше.
Между нежеланието да повярваш и желанието да се събудиш,
денят отмина, оставяйки те още по-пуст.
Благи слова в съня шепотно напомнят:
"Добрите хора първи се споминат,
а сърца ги веч жалеят, в паметта живеят.".
И наместо тоз, що искаш да се върне,
болката възкръсва всяка утрин...
© Таня Атанасова All rights reserved.
