У дома си
Пътят свършва,
когато стигнеш себе си.
Тогава влизаш у дома си.
А тишината
е цъфнала вишна,
без нужда
от пролетен пристан,
без нужда
от шум
и от птици.
Тогава
спира да те е страх,
а
от страха те е срам
(една песен на Богдана).
Вчера имах интересен разговор.
Фугирахме плочки.
Бяхме алкохолно опиянени.
Бяхме разтревожени.
Смисълът беше
плочка по пътя,
обрасла с трева
и едва виждаща се.
И само
светлото чело
на тази малка плочка
спаси нещата.
В мига, когато слънцето изгря.
И лъскавината
ни удари в очите.
(Добре, че очите ни бяха с нас.
Носим навсякъде очите си.
Колко хубаво!
Така можем да видим малките неща.
(И големите!))
Стана дума за тишината в нашия разговор.
И всъщност всичко беше само тишина.
Какво по-хубаво -
да стигнеш мислите си,
а мисълта
е доста добро превозно средство.
Сега, когато пиша,
е рано.
Пет без нещо.
Едно пиле пее навън
и градът се събужда.
Но аз
се събудих в тишината, миличък,
и е време
да се целунем.
Време е
ръцете ни да бъдат нещо повече
от ръце
и очите ни да бъдат нещо повече
от очи.
А когато времето дойде,
всичко се случва...
Там, за където си тръгнал.
------------------------
Знам защо обичам нарциси -
защото са жълти,
защото са нежни
и ухаят прекрасно.
27.04.2011.
© Милена Иванова All rights reserved.
