убивайки мечтите
Най-после ми повярва - възприе ме
с изтичащият писък на виновност.
И залезът затули поражението ми
във празната секунда на въпросите.
Неподозираща и непринудена,
без всякакво желание и умисъл -
примигвах във лицето на преструвките,
изплетени от навикът на думите.
Очите ми без проход се отвръщаха
по зле утъпканите аргументи -
в душата ми стените се олющиха
с необяснимо празното безверие.
Превърнах се във някакъв противник,
за който е неловко да си спомняш.
Банално се разминахме в безименност -
загърбихме се в търсене на мостове...
А мислех си, че можем да общуваме
във малката си приказка за вярност,
но с многословието в съюзничене
от муза се превърнах във изгнаник.
Мой мили рицарю,... (убивайки)
дали не си запазил малко броня?
С последният си прицел
не помисли ли за непредвидената
болка? На никой не му хрумна да опази
илюзиите, приличащи на общ дом,
загубвайки търпение, предадохме
и ключа и вратата против волята си.
Обичах те!... Ах, колко те обичах!
Усещам, че в сърцето ми е пусто...
Изпълнена съм с мрак... А пък мечтите
умирайки кървят по устните ми ...
© Дакота All rights reserved.
