Удавник
Идеалите ми изостанаха във времето
и няма път, по който да вървя
и тегне здраво на живота бремето,
а раните не спират да кървят.
И ценности няма, в които да вярвам,
живея самотно в абсурдна страна
и често лъжците лъжец ме изкарват,
и често е лукс да имаш храна.
Жадуваш да викаш и гневен
проклинаш живота, викаш смъртта,
не вярваш, че щастие дневно
те чака, посоките бъркаш в нощта.
Изтръпваш от ужас, животът те мачка,
надеждата губиш в бъдния ден,
залиташ от слабост, с разбъркани крачки
се хлъзгаш, отнесен, по път заледен.
Потъваш във глухо безвремие,
без изход до болка затваряш очи,
отвред ти нашепват поредни прозрения,
съдбата безплодна обаче мълчи.
Ругаеш балканското диво котило,
народа, заробен без бой и борба
и давиш се ядно в бездънно мъртвило
в двубоя със злата коварна съдба.
© Димитър Станчев All rights reserved.
