Ухание
Как ухае на теб... Днес навярно си идвал
тук, във нашия пясъчен спомен.
Виж, очите ми тлеят. Mай е време за истини,
време раните пак да отворим.
Ти си в мен непокътнат, оцеляваш след бурите
и след нечия жажда за обич,
но след толкова мигове край морето изгубени
нямам нищо за даване в повече.
А животът е толкова, толкова кратък.
Сетивата копнеят, копнеят за взрив...
Може би сме обречени на любов без остатък
и на вярност до гроб. Може би.
Но сега сме ухание. Ти - на есенен парк,
аз - на твоята пейка за влюбени,
Ти и аз... Аз и ти... Докъде? Докога?
Всъщност нямаме нищо за губене.
© Яна Вълчева All rights reserved.
