Умираме с любов
Отшумява като порив на вятъра,
лист по лист от дървото на тъжен пейзаж.
И затихва като аплаузи в театъра,
след последния бис на любим персонаж.
Избледнява като лунен бял облик
в синевата на безоблачен, пуст предиобед.
И разсейва се като силен глас – повик,
доловен след дълга намеса на времето.
Преминава като рана от падане,
само белег оставя – стар, позабравен.
И изчезва като сън точно след ставане,
в ежедневието сиво набързо удавен.
Пак цъфтеж, и пореден спектакъл,
пак нощта среща своя сребърен сърп.
Вопъл чут, и от болка отново си плакал,
сън сънуваш... не, не може това да е смърт.
© Люсил All rights reserved.
