Умираш. Всичко в мрак потъва. 

Не виждаш вопли,плач и скръб. 

Не чуваш как ковчегът се огъва 

под напора на зейналата глъб. 

След нас май нищо не остава,

душата излетява яко дим. 

Едва ли повече човекът заслужава,

макар за него дълго да скърбим. 

Смъртта ни грабва и отнася

във Елисейските полета 

и само споменът разнася 

житейските ни битиета. 

Но,да говорим за смъртта 

за живите е недостойно,

че ние сме над тленноста,

живеем, трудим се спокойно. 

И нас не може да ни стряска 

за вечният живот покана,

в гърдите ни щом огън бляска 

и щастието бий камбана!