умираща душа
Сама съм пак,
навън е мрак,
по тялото ми вали студеният сняг,
а аз лежа на морския бряг.
Сама с мечтите,
от любовта изчезнаха следите,
по лицето стичат се сълзите
от спомена ми за лъжите.
За мен последен ден това е,
но никой тва не го и хае,
за съдбата ми никой не знае
и душата ми не спира да ридае.
Животът ми без цел и посока
се свършва в раната дълбока,
в кръв е всичко, но не ми пука,
след малко няма да ме има тука.
Остра болка ме удари,
ти дойде и ме завари
как лежа безпомощна и бледа
и той не спираше да ме гледа.
Но вече всичко свърши, аз бях мъртва.
На смъртта аз станах жертва
и ти легна и целуна ми сърцето,
а аз те гледах някъде от небитието.
© Габриела Михаилова All rights reserved.
