Умора
Измъчен се плъзга молива,
ситно изписва безброй редове,
но скуката ми го приспива,
а той търси по-добри светове.
Скрила се е красотата
под пластове мрак и тъга,
дали слънцето, или луната
са ме покрили с гъста мъгла?
Не знам дали искам, или желая,
всичко живо в мен се сбогува,
затварям очи, за да помечтая,
а сърцето ми пак се бунтува.
Блъскат се думите в хаос,
редят се без строй и посока.
Дали всичко е просто нахалост,
или има смисъл на живота потока?
А стихът ми немирен се бори
със белия лист и умората,
но какво ли би могъл той да стори,
щом аз съм самотна сред хората?...
Не държа да бъда анализирана - не съм целяла да има метафора, нито да поставям тези. Не се взимам чак толкоз насериозно.
