Повяхнала от вчерашния дъжд,
но сгушена на стареца в ръцете,
си спомня мъчно - как веднъж
убиецът бе стоплил си сърцето.
Умората я мъчеше от скоро.
След залеза на хълмовите клони.
Щом всичките онези много строго
завиждаха уплашени, зад склона.
Щом чашата от кръв прелее,
показвайки последните си ласки.
И продължи, за да живее
поредното сърце, и тебе да задраска.