Уморените коне
Подкована с фалшиви стремежи,
галопирам към нощи катранени.
От предишните славни манежи
само шепа сълзи са останали.
От косите ми - грива златиста,
ти изплете въжета за впрягане.
Украси ме със сини мъниста -
две очи, помътнели от бягане.
Виж ме! Цепя земята с копита,
подивяла от хапещи спомени -
как ме пи цяла нощ до насита,
после с бич като чужда прогони ме.
Как светът стана толкова тесен?
Бях подгласничка първа на вятъра!
Но роди се от лятото есен,
за да сложи финал на театъра.
Твоя грях помнят само мухите,
но не казват, защото са влюбени
в онзи чар - подлостта и лъжите,
цял табун със наивни погубили.
Уморена се спирам накрая,
а сърцето ми - стадо от биволи.
Колко още ще бие? Не зная.
Уморените... тях ги убивали...
© Пепа Петрунова All rights reserved.
