Унисон
Понякога и в звяра човешкото намирам...
Но не всякога от облак идва жаден дъжд.
В тиха отбрана мълчи зелената коприва.
И аз съм се съмнявал в истина неведнъж.
Строих върху подводен измислен камък.
И давех кошмарите на звезден вълнолом.
Измамни са мечтите в стъклен замък,
дори да влезеш в покоите му със взлом!
Разбрах, че любовта е милосърдна стъпка:
нали животът върви по верните й следи?
С усмивка тръгвам. Разбрах какво е болка.
На чужда обич не посегнах и не навредих.
Търся унисон в песента по пътя на живота.
Нали ще се завърна, там откъдето тръгнах?
От първи до последен дъх мълчаливо бродят
стъпки към залез; и душата ми да хвръкне!
© Стойчо Станев All rights reserved.
