В един детски дом
Толкова малки, а бяха сами,
като птици затворени в клетка.
По очите им сухи сълзи,
а в душите - неразписана сметка.
Светлината им беше мечта,
а прегръдката - рядка награда.
Нашепваха “мамо“ в нощта,
но тишината няма остава.
С мислите си рисуват свят,
в който някой ги чака с обичане.
Но отвръща самотата със хлад
и разбива на части мечтите им.
Всяка кукла - приятел и брат,
всяко мече - опора в съня им.
И щом отново угасне денят,
страховете преливат в очакване.
Странен дом на човешки съдби,
черен камък тежи ми в душата.
Толкова малки, а бяха сами,
като птици изгубени в мрака…
© Миночка Митева All rights reserved.
