Устрем...
Устрем...
Този устрем на душата, който говори,
тихичко, викащо, пеещо, всякакво...
и със всичко показва живота в себе си...
Когато се питаме или измъчваме,
когато се радваме и ненужни са отговори...
защото сърцето в него просто трепти,
и безумно копнее за възможности,
за единствени мигове, спиращи дъха...
да си го върне и свободно да лети...
Нависоко, отвъд птиците и небесата...
по средата в цветовете на дъгата...,
а дори и надолу към прозрението...
За да може когато плачеш там на дъното,
то да слезе, да те вземе и да те отведе...
там където сълзите са живи и усмихват...
Където подскачат и танцуват преродени...
като свеж дъждец, като стъпките достигнали
звезда, този изгрял и безкраен лъч - любов.
Която ни кара да забравим и да не забравяме...
думите, делата, случките, нужното, ненужното...
да се водим от красивото, нотите в стиховете...
Този устрем на душата във силите отвътре...,
във вярата, в надеждата и безусловието,
в света, където ще намерим свободата си...
Устрем мой, в мига ти откривам вечността!
Устрем мой, отговорно следвам мечтата ти!
Устрем мой, в теб обичам всичко и всички!
В теб се радвам и искам всеки да усмихна!
© Лили Вълчева All rights reserved.
