Уви...
Ще дойде ден, когато ще ме няма,
ала животът пак ще си препуска –
невероятен, нежен и измамен
и като пясък между зъбите ще хруска.
Не искам да повярвам, че звездите
пак ще закрилят влюбени, поети.
А аз ще липсвам. Може би следите
от мен ще са в листенцата на цвете...
И дъжд ще си вали и хлад ще вее,
дори когато мене ще ме няма.
Дървото даже ще ме надживее.
И камъкът. Не е ли малка драма,
че слънцето без мене ще изгрява,
без мен все тъй ще си текат реките,
ще има щастие, тъга, позор и слава,
ще продължават пътя си мечтите.
Не искам да повярвам! Но Съдбата,
уви, на всекиго е време отредила.
Минутата дори за нас е свята.
Сега да я живеем с пълна сила.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
