В човешката джунгла

Самотно животинчето навънка,
родило се бездомно с кучешка съдба,
някой ритнал го без жал, защото е издънка,
сега във ъгъла бере душа.

Никому виновно, малкото сираче,
отвръщат минувачите глава,
в студа държи се, без да плаче,
а хората нехаят, че мръсно, мокро 
ще посрещне то смъртта.

Във джунглата присъщо е
ранените да бъдат изоставени,
но в този град бетонен тъжно е
как ценностите просто са забравени.

Едно кутренце, повалено
от злобата човешка, 
не от зимата, глада,
показва ни с болезнена насмешка
хората не с животинска, а с дяволска душа.